Разбито стъкло, счупено стъкло
Shatter Glass, Br0ken glass/ Разбито стъкло, счупено стъкло
Написано от Мила Темнялова
Седя сама в стаята, в малкия тъмен ъгъл. Гледам как стъклото се чупи, разбива, става на малки пърчета, които могат да те порежат. Начинът, по който стъклото се руши, точно както приятелството ни, кеото някога бе безценно. Но защо, защо го направи? Защо трябваше да ме забравяш, да загърбиш всички връзки с останалите хора и да поемеш своя път.
Сълзи се натрупаха в очите ми. Опитах се да ги премахна, чрез мигането или някакъв друг начин, но не успях. Те започнаха да се стичат по лицето ми, като водопад. Не. Аз не се порязах на това стъкло. Това беше много по-лошо. Гледах как приятелството ни се руши, разпада се, чупи се. Първо стъклото се счупи на две пърчета – две пътища, които някога бяха едно. После станаха повече, и повече, когато най-накрая може би бяха хиляди. Започнаха да падан на земята, като с всяко едно падане се чупеха на още по-малки парчета.
Мислех си, че приятелството ни беше скъпо, какво стана? Защо всяко нещо трябва да има такъв трагичен край, който завинаги ще остави дупка в сърцето ти, която никога няма да може да се оправи?
И стъклата отново падаха на земята, а заедно с тях и сълзите ми, както и част от сърцето ми се разби. Не, аз вече не съм цялата. Липсва част от мен, която моята най-добра приятелка взе заедно с нея. Тя ме изостави сама, би трябвало да я мразя, но защо тогава когато последните две парчета стъкла не се разбиха на повече, не паднаха на студената земя, а в ръцете ми – защо се чувствах…успокоена, облекчена? Не знам. Тя ме изостави, а в същото врема аз искам да я запомня с всички хубави моменти, които сме прекарали. Всичките усмивки, смехове, даже сълзи и намръщени лица – всичко това се съдържаше в това стъкло.
Обаче дойде и денят, в който тя пое по различен път, тя ме забрави и изостави… остави ме сам-сама в тъмнината, свита като топка в студеният ъгъл на стаята, обвзета от тъмнина и мъка.
Разбитото стълко се счупи точно когато и нашето приятелство си отиде. След това, когато се опитвах да оправя стъклото, ако трябва даже и да го залепа, защо чувах думите:
“I’m not broken, so don’t try to fix me!”
Защо? Дали тя не е по-щастлива без мен, дали вече не ме е забравила? Предполагам, но никога не мога да съм сигурна. Спрях да обръщам внимание на гласовете и започнах да събирам малките парчета стъкла от земята, като ги слагах на масата и започвах да ги подреждам и оправям. Да. Това ще направя. Някак ще оправя, сглобя нашето приятелство, даже и тя да е против това. Малко по малко събирах парчетата стъкло, ляпах ги и бях внимателна да не стане нещо с тях. Порязох се хиляди пъти, цапах стъклата с моята кръв, но бих рискувала и живота си, само тя да се върне при мен и отново да е винаги до мен…моята най-добра приятелка. Винаги да е там, да ме утешава.
Но…приятел не е този човек, който те утешава, който ти бърше сълзите. Приятел ти е този, който не те кара да плачеш и да страдаш. Това означава ли, че нашето приятелство никога не е било истинско? Това означава ли, че освен стъклото, приятелството и сърцето ми били разбити и други неща? Да…мечтите ми…мечтите ми – да не съм сама в тъмнината…
Но…Но не е важно, че е свършено, важното е, че винаги когато си затворя очите ще я виждам как сега се усмихва и е весела без мен.
Ще се опитам докато тя е щастлива, и аз да съм. Когато я виждам в сънищата си, и аз ще се усмихвам насън. Както тя ще продължи да живее живота си, така трябва и аз да направя. Но защо не мога?
Пак се върнах към оправянето на стълкото, но отново чух гласа, шепота…
“I’m Not Br0ken, Don’t Try To Fix Me!”
