Разбито стъкло, счупено стъкло
Shatter Glass, Br0ken glass/ Разбито стъкло, счупено стъкло
Написано от Мила Темнялова
Седя сама в стаята, в малкия тъмен ъгъл. Гледам как стъклото се чупи, разбива, става на малки пърчета, които могат да те порежат. Начинът, по който стъклото се руши, точно както приятелството ни, кеото някога бе безценно. Но защо, защо го направи? Защо трябваше да ме забравяш, да загърбиш всички връзки с останалите хора и да поемеш своя път.
Сълзи се натрупаха в очите ми. Опитах се да ги премахна, чрез мигането или някакъв друг начин, но не успях. Те започнаха да се стичат по лицето ми, като водопад. Не. Аз не се порязах на това стъкло. Това беше много по-лошо. Гледах как приятелството ни се руши, разпада се, чупи се. Първо стъклото се счупи на две пърчета – две пътища, които някога бяха едно. После станаха повече, и повече, когато най-накрая може би бяха хиляди. Започнаха да падан на земята, като с всяко едно падане се чупеха на още по-малки парчета.
Мислех си, че приятелството ни беше скъпо, какво стана? Защо всяко нещо трябва да има такъв трагичен край, който завинаги ще остави дупка в сърцето ти, която никога няма да може да се оправи?
И стъклата отново падаха на земята, а заедно с тях и сълзите ми, както и част от сърцето ми се разби. Не, аз вече не съм цялата. Липсва част от мен, която моята най-добра приятелка взе заедно с нея. Тя ме изостави сама, би трябвало да я мразя, но защо тогава когато последните две парчета стъкла не се разбиха на повече, не паднаха на студената земя, а в ръцете ми – защо се чувствах…успокоена, облекчена? Не знам. Тя ме изостави, а в същото врема аз искам да я запомня с всички хубави моменти, които сме прекарали. Всичките усмивки, смехове, даже сълзи и намръщени лица – всичко това се съдържаше в това стъкло.
Обаче дойде и денят, в който тя пое по различен път, тя ме забрави и изостави… остави ме сам-сама в тъмнината, свита като топка в студеният ъгъл на стаята, обвзета от тъмнина и мъка.
Разбитото стълко се счупи точно когато и нашето приятелство си отиде. След това, когато се опитвах да оправя стъклото, ако трябва даже и да го залепа, защо чувах думите:
“I’m not broken, so don’t try to fix me!”
Защо? Дали тя не е по-щастлива без мен, дали вече не ме е забравила? Предполагам, но никога не мога да съм сигурна. Спрях да обръщам внимание на гласовете и започнах да събирам малките парчета стъкла от земята, като ги слагах на масата и започвах да ги подреждам и оправям. Да. Това ще направя. Някак ще оправя, сглобя нашето приятелство, даже и тя да е против това. Малко по малко събирах парчетата стъкло, ляпах ги и бях внимателна да не стане нещо с тях. Порязох се хиляди пъти, цапах стъклата с моята кръв, но бих рискувала и живота си, само тя да се върне при мен и отново да е винаги до мен…моята най-добра приятелка. Винаги да е там, да ме утешава.
Но…приятел не е този човек, който те утешава, който ти бърше сълзите. Приятел ти е този, който не те кара да плачеш и да страдаш. Това означава ли, че нашето приятелство никога не е било истинско? Това означава ли, че освен стъклото, приятелството и сърцето ми били разбити и други неща? Да…мечтите ми…мечтите ми – да не съм сама в тъмнината…
Но…Но не е важно, че е свършено, важното е, че винаги когато си затворя очите ще я виждам как сега се усмихва и е весела без мен.
Ще се опитам докато тя е щастлива, и аз да съм. Когато я виждам в сънищата си, и аз ще се усмихвам насън. Както тя ще продължи да живее живота си, така трябва и аз да направя. Но защо не мога?
Пак се върнах към оправянето на стълкото, но отново чух гласа, шепота…
“I’m Not Br0ken, Don’t Try To Fix Me!”
Спомени/Memories
Спомени
Написано от Мила Темнялова…
Какво са спомени, защо са ни? Днес, на 9ти октомври 2008 година, аз навършвам 12 години спомени. Не. Ако си мислите така, лъжете си. Всеки човек обича и се грижи за неговите спомени, иска да ги запази, да са вечни.
Независимо дали те са хубаво, прекрасни, или пък лоши и болезнени. Всеки един момент от живота ни, всеки един спомен, може да си представим като мъниста от гердан, който представлява живота ни. От един много голям гердан.
Но какво става, ако нещо се случи с този гердан? Ако някой по погрешка го среже с ножица, или пък ако падна и някое мънисто се строши, одраска, изгуби, разбърка с останалите.
Или пък спомените може да са листата на едно дърво, което пък е големият ни живот. Всяка година листата падат и се заменят с други, може би 365 на брой листа. Какво ще направиш? Не можеш да събереш от студената земя всички 365 опадали листни спомени, защото всеки един от тях е наранен по някакъв начин. Независимо дали е зараси падането, дали е стъпкано от човек, раздрано от животно или прегазено от кола, може би и отвеяно от вятъра, някъде надалеч от нас. Винаги ще е наранен някой спомен.
Неизбежно е. Ясно е, че всички някога ще забравим нашите скъпоценни спомени.
Обаче не винаги спомените са верни. Например, чувала съм една история…
“Преди време имало две момичета, приятелки откакто се родили, с гердани и гривни, на което пише ‘’Най-добри приятелки завинаги’’. Те били неразделни, никога не спорели, винаги били на едно и също мнение. Един ден в училище те видяли една картина на момиче, което гледало залезът. То било облечено в рокля. След една седмица двете най-добри приятелки, в автобуса, напът за училище се попитали дали си спомнят красивата картина, която се оказало, че била нарисувана от техен съученик.
- Ей, помниш ли онази картина в училищния коридор… на момичето с роклята, на брега на морето, където гледа залеза? – попита едното момиче.
- О, да, помня я. Там където момичето беше облечено с розова рокля – отговори другото.
- Ама как с розова рокля? Мога да се закълна, че беше жълта. Аз така помня, и съм сигурна.
- Не е вярно!
И така, започнал огромен спор, само заради една картина. Когато двете момичета стигнали в училището, те не казали нито дума. Просто веднага отишли да намерят картинката и да покажат на най-добрите си приятелки, че са грешали. Стигнаха там, загледаха се. И двете бяха шокирани.
- А-аз… – тихо каза едното момиче.
- Не мога…не мога да повярвам – допълни другото.
Каква е жестоката истина? И двете момичета грешали. Спомените им ги излъгали. Малкото момиче в картината носела рокля, но нито розова, нито жълта. Била черна, защото картината била черно-бяла. И така, след тази случка, двете приятелки се разделили. Никога повече не се видяли, нито проговорили. Изтрили бившите си най-добри приятелки от спомените си, като след време когато си спомняли, си мислили, че е станало същото – спомените им ги лъгали, другото момиче никога не е съществувало…”
Да, много трагична история, но за жалост, това е истината. Не трябва винаги да вярваш на спомените си, защото много често те са просто заблуда, която никога не е съществувала. Просто една грозна лъжа, на която някога човек е вярвал.
Винаги нещо се губи от съзнанието ни, от спомените ни, даже и да не го искаме. Винаги има някой спомен, който е погрешен, разбъркан с другите, объркан, крехък, почти строшил се, или пък загубен в тъмнината.
Дали ще вярваш и цениш спомените си, или ще ги забравиш и рушиш - всичко това зависи от това кой си ти самия. Всичко зависи от това какъв характер си, какво искаш от живота – цели, мечти…
